Една тежка житейска драма!

Здравейте, четящи хора!

Надявам се тук да срещна някакво разбиране и подкрепа, защото определено имам нужда от такива.

Реших да споделя историята си с Вас, като се надявам, че ще има хора, които ще я прочетат докрай.

Аз съм млад мъж, 89-ти набор.

Ето и моята лична история:

Израснал съм в семейна среда на насилие, алкохолизъм, крайна бедност, преживял съм и тормоз в училище. Моят баща често ми нанасяше побоища от най-ранна възраст. Бях само на 5 години когато отнесох първия сериозен побой от него. Той цял живот е бил женкар и агресивен човек, както и завършен нарцисист. Моята майка е слаба жена с доста болести, поради това, че дълги години търпя терора и манипулациите на баща ми. Родителите ми се разделяха и се събираха стотици пъти. В крайна сметка съм израснал при майка ми и баба ми, но баща ми не спираше дори и от дистанция да отправя своите манипулации и заплахи върху нас.

Бях на 4 години и половина когато се роди второ дете - мой брат. С неговото идване на този свят, аз станах отхвърленото дете, а брат ми беше любимецът на семейството. На него от дете се говореше, че ще има всичко, че е най-прекрасното дете, а аз бях считан за нищо, за второ качество стока. Така брат ми растеше самовлюбен и истеричен подобно на баща ни. Дори е посягал физически на нашите, ала те винаги го защитаваха и каквото и да станеше аз бях този, който отнасяше наказанията, нападките и насилието. Дори на няколко пъти собствената ми майка ме е предавала на баща ми да ме бие, под предлог, че трябва да бъда контролиран и възпитаван.

Освен това майка ми има брат - мой вуйчо, който страда от алкохолна зависимост и редовно щом се напиеше, започваше да прави пиянски скандали у дома. Стигало се е до там посред нощ да отиваме да спим в съседи заради неговите пиянства и крясъци. Общо-взето израснах в такава токсична семейна обстановка.

Тук прибавям и училищния ад. Тръгвайки на училище, понеже бях притеснително и много плахо дете, някак различен от съучениците си, понасях всякакви подигравки и тормоз, нямах приятели и общо-взето бях винаги самотен и отритнат и дните ми в училище бяха живо изпитание за психиката ми. Това беше причината, поради която учих само до осми клас и психиката ми беше рухнала, след което прекъснах образованието си и настъпи период, в който се затворих в себе си, правех си рани по ръцете, мислех за самоубийство и оттогава започнаха големите депресии в моят живот. Баща ми се отрече впоследствие от мен. Считаше ме за негодник, който е посрамил "висшия" му авторитет.

Едно от събитията, което също ме беляза особено силно, беше операцията в коремната област, която преживях когато бях само на 13 годишна възраст. Това беше деликатна операция от която лекарите констатираха, че има някакъв риск да остана стерилен, тоест да не мога да имам деца. Искаха отпосле да отида на спермограма, изследване, чрез което да се установи резултатът и да се види дали имам такъв проблем или не, но аз така и не отидох защото предпочетох да не зная стерилен ли съм или нормален.

Вероятно много хора биха предположили какъв шок е това за едно 13 годишно дете. Всъщност от този момент нататък започнаха нощните ми кошмари и много други тежки емоционални епизоди.

Травмите в моя живот са много. Още от 10 годишен развих панически атаки, депресия, фобия от попадане в колектив, нощни кошмари, чувство на умора и т. н. , които състояния влача вече години със себе си, поради липса на възможности да се лекувам.

Настъпи нещо като спирачка в цялостното ми развитие и реализация. Така и не успях да постигна някакъв успех в това общество.

От няколко години насам, правя опити (все неуспешни) да си поема живота в свои ръце. С трудност успявам да събера някакви пари колкото за билет, след което заминавам, отивам в други градове да си търся спасението, понеже си мечтая да живея далеч оттук, самостоятелен живот на чисто. Но винаги става така, че не успявам да се справя, не мога да си намеря призванието. Различни хора са ми обещавали помощ и подкрепа във всичко, но в един момент нещата се объркват, тия хора ме изоставят или се оказват някакви измамници, от които измъкването е много трудно. В крайна сметка аз отново се озовавам в изходна позиция. Оставам по улиците, по чакални на жп гари, градски пейки и т.н. С две думи, споходжат ме само нещастия и мизерия. В един момент крайната спирка се оказва връщане обратно към ужасното място, на което съм израснал и следват поредните месеци на агония и страдание за мен. Това е истински омагьосан кръг.

За целият си 32 годишен живот, имах само един сравнително добър период, в който успях да се задържа далеч от родното си място за известно време.

От пролетта на 2017та до пролетта на 2020та година (цели три години!) бях далеч от ужасната семейна среда и място.

Живях за период от три години в други краища на България.

През първата година, си имах една обикновена стаичка (квартира), получавах морална и материална помощ от една прекрасна жена, която и до днес приемам като духовна майка. С нея се запознах в Интернет и след като й разказах историята си, тя реши да ми окаже помощ. Именно тя ми беше намерила квартирата, в която се чувствах спокоен и в безопасност. Помагаше ми с храна, с плащането на наема и т.н. Освен това успявах да изкарвам (макар и с мъка) някакви средства от частни дейности - чистене на дворове и градини, цепене и подреждане на дърва и прочие. Така до някаква степен успявах да преживявам. Но, в един момент настъпиха проблеми при тази моя позната (от лично естество), освен това собствениците на стаята, в която живеех, ми съобщиха, че трябва да я освободя. От този момент нататък всичко започна да отива стремглаво надолу... Пред мен нямаше друга алтернатива и се озовах на улицата в положение на бездомник. Нощувах по градски пейки дълго време...

През този период се случваха всевъзможни гадости, лутане и тежки ситуации, за които дори ми е трудно да говоря.

Накратко казано, във въпросната квартира (една стаичка) живях от март 2017та до април 2018та година. След което останалите две години ги прекарах в множество смени на местожителства, най-различни тежки преживявания и драматични обрати. А напускането на квартирата ми, както споменах, беше решение на собствениците. Просто ми съобщиха, че трябва да освободя стаята защото им трябвала за техни хора. Впоследствие разбрах, че са ме излъгали, понеже получих информация, че са настанили нов квартирант. Всъщност, докато живеех там, почти всеки месец аз изпадах в затруднение и се случваше да забавя плащането на наема с няколко дни или седмица. Явно това е била причината за искането на собствениците да напусна стаята.

В крайна сметка след напускането на стаята, както вече споделих, аз останах по улиците... В продължение на един месец бях без дом.

(Впрочем, още от 2014та година до сега съм оставал по улицата десетки пъти. Де факто още от 2014та година аз правя опити за промяна на живота си. Всеки опит обаче в един момент завършва с провал за мен. Става така, че разни хора ме лъжат, че ще ми помогнат и в един момент просто ме изоставят, или пък попадам на неподходящи и опасни места.. При което отново следва едно и също. Историята се повтаря. Това е истинско проклятие в живота ми.)

Малко след това се беше отворила една възможност относно подслон и работа за мен при едни хора. Тези хора бяха семейство - мъж и жена с едно дете. Те ми дадоха едно мазе за живеене в тяхната къща. От мен се изискваше да се грижа за техните животни и за двора на къщата им, срещу минимално заплащане, храна и стая. Настаних се там. 8 месеца живеех и работех при тези хора. Животните им обаче бяха много - бяха над 500 бройки. Това бяха кокошки, гъски, патици и т.н. Работата ставаше все по-тежка, а парите, които ми плащаха не ми стигаха до никъде. Заплащането ми беше само по 15 лв на седмица, тоест 60 лв месечно. Храната, която ми даваха, беше нискокачествена. Аз се чувствах все по-зле и работех с последни сили..

Собственикът на къщата и животните, в един момент започна да се кара с мен, все беше недоволен. Търсеше ми недостатъци. Понякога дори ми се присмиваше. Дори веднъж беше ме заплашил, че ще ме удари с лопата по главата.

Търпях дълго време това ужасно положение, докато накрая реших, че трябва да напусна, понеже усещах как се разрушавам. Два дни преди да напусна оттам, имах жестоки болки в коремната област, които явно бяха резултат от това, че предния ден се наложи да мъкна и влача тежки чували с храна за животните. Много се претоварих от това. Слава на Бога, болките ми преминаха, но чак вечерта, след цял ден агония.

В крайна сметка два дни по - късно, напуснах това място.

След това останах отново по улиците. Отново имах изпитания, бездомничество, немощ..

Реших тогава да се обърна към социалните служби за някаква помощ. Те ме бяха насочили да вляза в психиатрична клиника, за да лекувам психиката си. Стана така, че се уреди влизането ми в клиника на безплатен престой в сектора за свободен режим на пациентите, т.е., с право на излизане през деня. В тази психиатрична клиника прекарах три месеца. Там имаше стая, легло, храна - нещата от първа битова нужда. Но, на това място не можаха да ми помогнат за проблемите с психиката, които имам от дете. Даваха ми някакви антидепресанти, от които ефект нямаше. Освен това в самата клиника станах свидетел на всякакви несправедливости, грубо и агресивно отношение към пациентите и какво ли още не. Един от пациентите, с който деляхме обща стая, дори беше посегнал да ме бие. Аз понечих да се защитя, но накрая бях изкаран виновен и дори бях заплашен от персонала на клиниката, че ще бъда вързан и затворен в тежкия психиатричен сектор. Никой не искаше да ме чуе и разбере. А човекът, който посегна да ме удря (без реална причина), у него имаше агресия. Но понеже ходеше да пазарува на докторите и санитарите, помагаше им с миене на коридора и други дейности и затова те го покровителстваха, защото беше техен вътрешен човек.

В крайна сметка, след тримесечен престой, бях изписан от клиниката и ми беше написана някаква скалъпена еприкриза, в която се казва, че съм напълно излекуван и работоспособен и според лекарите-психиатри, проблеми с мен нямало, а те си били свършили работата по моето лечение. Добре, но излизайки оттам, аз се чувствах още по-разбит и объркан и не знаех накъде да поема, нито какво да правя.

Отново бях останал на милостта на улицата.

След около седмица и нещо в процес на скитане и бездомничество, един ден докато минавах покрай един градски блок, се случи запознанството ми с една жена. Тя просто ме извика и попита дали бих могъл да изчистя таванът й срещу заплащане от 20лв и някаква храна. Явно ми личеше от километри, че съм закъсал.

Аз се съгласих и реших да свърша работата на жената, разбира се. Тя беше на 50 години, но изглеждаше на не повече от 40. Отидохме в апартамента й, тя първо ми сервира да се нахраня и започна да ми разказва за себе си. Впоследствие се реши, че мога да остана да живея при нея и да й помагам в домакинската работа докато тя отсъства от дома си. Аз приех тази идея.

По онова време въпросната жена работеше в един хотел като хигиенистка. (Впоследствие я уволниха). Аз миех чиниите, поддържах чистотата в жилището й, оправях леглата и т.н.

Оказа се обаче, че тя ме е харесала. Аз също я харесах и между нас припламнаха страстни искри. Заживяхме заедно. Но, и тук съдбата се пошегува брутално с мен.... За пореден път. Оказа се, че въпросната жена има проблеми с алкохола, пиянствата й зачестяваха с всеки изминат ден, изпадаше в агресивни истерии, имаше и любовници, с които дори в мое присъствие разговаряше по телефона. Това ме убиваше и започнаха караниците между нас. Престоят ми при нея започна да се превръща в истински кошмар. Стигало се е до там, че ме е гонила с кухненски нож докато е била пияна. След подобни сцени аз си тръгвах и отново попадах на улицата, при което тя щом изтрезнееше ми звънеше по телефона да се извинява и да ми обещава, че повече няма да прави така. Аз, поради липса на избор, а и защото все пак държах на нея, се връщах и й давах шанс, но още на втория ден от моето връщане се повтаряха същите събития - драми, скандали, пиянство. Промяна в добра посока, фактически нямаше..

Редките случаи, когато беше в трезвено състояние, тя се държеше много добре. Правихме си планове, че ще ходим заедно да поддържаме хигиената в различни жилищни обекти, че ще си помагаме. Аз бях съгласен с всичко това. Но така и не се стигна до реализация на тези планове и всичко пропадаше стремглаво надолу, понеже тя отказваше да разбере, че има проблем, с който трябва да се справи.

В крайна сметка след един месец време, в който търпях всичко това, накрая бях принуден да я напусна. Не ми оставаше друг избор, защото виждах, че оправяне няма да има в този случай.

Чувствах се меко казано разбит и опустошен, след като за пореден път бях попарен от съдбата...

И така.... като краен резултат, понеже вече бях прекалено изморен, с болки в зъбите, с тотално объркана глава и нямах сили да оставам повече по улиците, та затова се наложи отново да се върна към моя край при роднините си, в стария добре познат ужас. След цели три години време на усилия, промени, обрати на съдбата, изпитания....отново направих стъпка назад и връщане там, откъдето си мислех, че съм се спасил, но, уви... Само си мислех.

Има още много неща и други лоши места , на които съм попадал, но ако тръгна да разказвам всичко, просто няма как да го опиша. Това моето страдание е направо за сюжет на книга или за филм на ужасите, може би....

Попадал съм и на места, където са ме вземали за селскостопанска дейност, но не са ми заплащали за труда... Налагало се е да бягам от такива места. Веднъж в една ферма за крави ме бяха настанили в обща стая с двама бивши затворници от цигански произход. Трябваше да работим заедно. Тези хора обаче се държаха ужасно и бяха склонни на насилие спрямо мен. Наложи се да се спасявам оттам на третия ден. Всичко това е преживян стрес в огромни количества. Видял съм множество крайни проявления на тъмната и лоша човешка природа....

Благодарен съм Богу , че ми е помогнал да оцелея.

Когато си направя една груба ретроспекция на съществуването, си давам сметка, че най-хубавото време в моя живот, беше в първата една година, докато живеех на квартира. Тогава някак си се чувствах по-жив. Не, че живеех кой знае колко добре и не че състоянията ми не ме нападаха. Пак всеки ден беше изпитание и преживяването ми беше трудно, дори е имало дни, в които съм нямал с какво да се храня, но въпреки това, бях една и дори две идеи по-добре в сравнение със сега. Откакто се наложи да напусна стаята си там, всичко започна да върви само назад и все назад, и така до ден днешен.

След три години време, връщайки се обратно в токсичната среда, преживях много напрежение и лоши неща през последната една година и нещо.... Просто усещам, че ако в най-скоро време не тръгна за някъде и не се изолирам от това място, не ме очаква нищо добро. Тук има само мизерия, болести, пиянски изпълнения ..

Отслабнах изключително много и в момента теглото ми е не повече от 50-52 кг.... Всеки ден е един и същи, една повтаряща се сива реалност. Не излизам никъде, заради лошите хора тук. Животът ми, ако можем да го наречем с името живот, преминава като затворник в една стая между четири стени. Съжителствам с възрастната си баба и пияния ми вуйчо, който периодично се напива и вдига скандали. Майка ми и брат ми, слава богу живеят отделно на квартира, но и при тях положението е трагично, тъй като майка ми едва успява да работи за да свържат двата края, а брат ми често й харчи парите за хазарт, кара се с нея, навлича се от проблем в проблем и тя едва се оправя с него. Но същевременно, не го оставя и си го гледа. Всеки месец искат от баба ми да им изпраща някакви пари от пенсията си, защото все парите не им стигат. И възрастната жена (баба ми) се налага после да взема пари назаем от други хора, за да можем да оцеляваме някак си през месеца. Ходим с нея от дъжд на вятър частно ако някъде ни извикат, за да се изкара някой допълнителен лев. Вуйчо ми също работи от ден до пладне, но парите му отиват за алкохол. Това е един омагьосан цикъл за нашето така наречено семейство, който не се променя и не виждам шансове някога да се промени.

След всичко това, давайки си сметка за пропилените 32 години от живота ми, душата ми се чувства като изцеден лимон - преуморена, изтормозена, съсипана. Всяка нощ когато си лягам в леглото, дълго гледам тавана и анализирам. Изпитвам чувство на болка, страх и тъга, чувство на безизходност, което не пожелавам дори и на враговете си да изпитват. Всеки ден имам болезнени усещания по тялото - често гадене и позиви за повръщане, стягане в гърдите и главата, чувство на тотална умора дори докато седя, както и постоянно усещане на напрежение. Просто нямам покой. В това състояние дори не зная какво бих могъл да направя, накъде да поема и как да подредя разбитите парченца от живота си.

Отсреща, от най-различни хора, нееднократно съм слушал изрази от рода: "Ти си готованин. Очакваш някой да те издържа на готово"., "Ти си мързелив.", "Ти си внушаваш, стегни се, няма кой да ти помогне." Това са толкова тежки изрази, че дори не ми се коментират. Никой не е в тялото ми, за да знае как се чувствам и какво изпитвам. Това са състояния, които влача вече с години, поради липса на възможности да се лекувам. Никой не отчита факта, че за последните 10 години въпреки слабостите и тегобите си, все пак правя отчаяни опити за някаква промяна. Слугувал съм като роб на много хора, както описвам в изповедта си, за едното парче хляб и единия подслон. Не съм седял и не съм бягал от опции за някакво препитание. Но, ето докъде съм стигнал - промяна и развитие за мен все още няма. Още по-зле и още по-съсипан се чувствам, защото все съм попадал на хора, които не ги е било грижа истински да ми помогнат да се развивам, а единствено ги е било грижа да експлоатират тялото и душата ми за собствената си лична изгода. Това е покъртително!...

А аз съм в тялото си и знам перфектно от къде трябва да започне промяната за мен и какво трябва да се направи, но проблемът е, че не срещам истински хора, които да ми помогнат за началото, докато извървя този труден и дълъг път. Аз си мечтая за самостоятелен и пълноправен човешки живот, мечтая си да имам собствен дом, семейство и щастие. Следователно, не искам подаяния цял живот, а помощ поне за няколко месеца докато стигна до етапа в който да бъда способен сам да управлявам живота си.

Цял живот досега съм бил зависим от някого, от други хора, които вместо да ме съживят, са избирали да ме убият. Да отнемат и последната ми надежда. Тежко е да си зависим от хората, но ето, че понякога живота на човек се е стекъл по такъв начин, че просто сам не може, не успява да направи нищо и има нужда от някаква помощ - безпрекословна, истинска и реална. Най-естественото нещо е да си помагаме, нали?!

Моето семейство такъв живот ми е дало, до такова положение ме е докарало, че да не мога вече толкова години да си поема пътя в живота и да живея като бял човек.

Какво бих могъл да направя без никакъв опит в почти нищо, без занаят, с куп проблеми - панически атаки, депресия, умора, с трудност да бъда в какъвто и да е колектив, трудност да поддържам разговор и т.н. Това е като прокоба, която саботира целият ми житейски път.

След всичките ми провалени опити досега в търсене на спасение, съм осъзнал, че явно по този начин нещата не се получават. Просто не стават.

Затова, все още с някаква надежда търся варианти за истинска помощ. Защото досега такава не съм получавал.

Това е моята житейска история (описана съвсем накратко!).

Ако сте я прочели, Ви Благодаря!

И в случай, че някой разбран човек реши да се свърже с мен под някаква форма, за да поговорим, да предложи някаква безвъзмездна помощ, нека го направи.

Не искам нападки и излишни клишета, защото и без това ми е достатъчно тежко, а и е проява на огромна смелост да напиша всичко това тук....

Отворен съм също за контакт с някоя стабилна и коректна жена, която би могла да приеме и обича мъж като мен, помагайки му да разгърне своя потенциал и да вкуси един нов и различен живот.

Съществото ми е до болка изморено от фалшиви жени от ден до пладне, които не дочакват и утрото и си отиват или те заменят със скоростта на светлината.

Имам нужда от човешко създание с което да ми отпочине душата.

Ако има такова изобщо - нека ме потърси!

Благодаря...