Вагонът беше пълен с хора, а постоянният шум и движение ме караха да се чувствам клаустрофобично. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа върху дишането си, но нямаше смисъл. Не можех да се отърва от чувството на паника, което се надигаше в гърдите ми.
Точно тогава влакът спря на моята спирка. Събрах нещата си и се запътих към изхода, нетърпелива да избягам от задушаващата атмосфера на вагона на метрото. Когато слязох от вагона, забелязах едно момче, който стоеше на перона. Беше високо и слабо, с тъмна коса и дълбоки кафяви очи. Гледаше ме втренчено и усетих как сърцето ми прескача.
За миг се почувствах застинала на място. Не можех да откъсна поглед от непознатия и усетих искра на привличане, която не можех да обясня. Докато минавах покрай него, той се протегна и докосна ръката ми.
"Извинете", каза той. "Знам, че може да прозвучи налудничаво, но имам чувството, че ви познавам отнякъде. Срещали ли сме се преди?"
Обърнах се към него и се усмихнах. "Не мисля", казах аз, а си помислих "но бих искал да те опозная."
От този ден нататък аз и непознатият, той се казваше Николай, пътувахме заедно с метрото, изследвахме града и се влюбихме. Опознахме се сред суматохата, неочакваните спирки и дрънчащия шум на вагона на метрото, но намерихме особен вид мир и разбирателство помежду си. И това беше мястото, където наистина открихме любовта си.
След известно време се оженихме, купихме апартамент и имаме дете. Никога не забравихме за първата си среща и за дрънчащия вагон на метрото, който ни събра. Все още пътуваме заедно с метрото и си спомняме за дните, в които започна нашата любовна история.
Напишете коментар
За да коментирате с Вашето име, моля, влезте в профила си.