Глупостта На Живота Ми

В началото на миналата година на работа постъпи момиче, изключително симпатично момиче. Не точно мой тип, но определено атрактивна.

В този момент аз бях изключително натоварен заради работата(от доста време), шибаната пандемия, някои хора покрай мен загубиха близки и тн.

Първоначално отхвърлях възможността с това момиче да се получи нещо, въпреки че я харесах, защото не беше мой тип, а се бях парил и преди от такива "бързи" емоции.

Не беше мой тип понеже харесвам мъжкарани, по директни с по-груб характер, а тя е нежно момиче със 7 год. по малка от мен, обича да се гримира, кокетничи и тн.

С течение на времето все пак контактувахме на работа и общувайки с нея или присъствайки на разговорите и с други хора забелязвах колко е интелигентна, как се старае в работата си, какъв морален компас има. Ставаше ми все по симпатична! В един момент се хванах, че доста често мисля за нея и някъде към края на септември реших, че трябва да направя нещо (бях разбрал, че е свободна). Започнах да се опитвам по-често да контактувам с нея, да обядвам в кафенето където тя и други колеги ходят и тн. Отдавна бяхме приятели във ФБ, но чак в този момент започнахме да си пишем активно за най-различни неща.

След няколко седмици я поканих да излезем като приятели. На работа се виждахме сравнително рядко два три пъти в седмицата. Исках да започна нещо. Тя си измисли някакво оправдание и се разбрахме за другата седмица. Така изминаха две седмици :) Без да получа ясен отговор какво се случва. Просто си пишехме разни общи, приятелски неща.

В този момент започнах да правя глупостите! Започнах да пиша странни неща, като например че ми е самотно когато не я виждам, признах си че много я харесвам, започнах с разни комплименти. На комплиментите тя отговори, че съм много мил и съм я оставил без думи.

В този момент аз летях от щастие и продължих в същия дух. НО! След ден или два пак се видяхме в кафенето и тя... не беше същата. Не виждах същата красива усмивка а поглед забит в земята, зачервена, странна. В този момент разбрах, че нещата не са ок. Помислих си, че просто съм я смутил или че се е притеснила. Нямаше как да я попитам какво става пред колегите и затова и писах чак вечерта. Попитах я какво има, дали ще се видим някъде. Тя отговори, че така или иначе се виждаме всеки ден на работа (което не е вярно). Аз продължих да бълвам комплименти и въпроси като влюбен идиот и измежду всичко останало подхвърлих:

-Ако си имаш друг ще ми кажеш нали?

Тя отговори, че не искала да ме разочарова, но от скоро излизала с някой, че съм много мил и би искала да си останем приятели. Аз първоначално се сдържах, съгласих се... после нещо ми стана. Тя се бе превърнала във нещо хубаво в живота ми което буквално ме изолираше от всичките ми проблеми. Мисълта за връзка с нея се бе превърнала в някаква мечта, приказка!

Продължих да и пиша... казах много неща които не трябваше въпреки, че ги чувствах. Казах и че я обичам! Тя пишеше, че ме разбира, но няма да се получи и тн..... Жалка история!!!

Сринах се психически, защото бях натрупал нерешени проблеми в себе си, а тя бе мечта, която губех. Вместо да и оставя пространство и просто да бъда покрай нея, да реша проблемите си без да я натоварвам, аз продължих да пиша. Сринах се, отслабнах, изглеждах зле. Тя виждаше това а аз глупакът ту и пишех, че ще ми мине и ще си бъдем най добри приятели, ту и се обяснявах в любов. Това продължи около два месеца в които аз вече не виждах усмивката която ме караше да се чувствам жив, а само смут у нея. Дори и писах да ме блокира, защото не съм стабилен и ще продължа да и пиша простотии, но тя не поиска - сам съм щял да спра.

Преди празниците пак и писах някакви глупости и тя ми каза, че не и пука, да си гледам живота и че тя напуска работа и да не я питам какво, как, защо и тн.

Тогава разбрах какво съм направил. Загубих я завинаги! Дори да не напуска само заради мен, а и заради проблемите на работа, които не са никак малко! Просто направих страхотни грешки, не си взех поука и я загубих.

Отново опитах да и пиша нещо отчаян и тя ме блокира, както аз исках преди това... този път бе ядосана. Дори псува. Никога не я бях чувал да псува!

Никога и с никоя не съм се държал като жалък идиот!!! А с тази която обичам толкова много направих всички възможни грешки, въпреки че осъзнавах как тези мои чувства ни отдалечават когато ги показвам. Нямам думи за себе си! Това е най голямата глупост която съм правил в живота си!

Загубих, най-приятното, сладко, чаровно, умно и прекрасно момиче което съм срещал през живота си! Защо! Тя ми каза толкова важни за мен неща, опита се да ми помогне, искаше да сме приятели! Трябваше да съм щастлив да сме просто приятели, да преглътна тази горчилка и чувства и просто да бъда покрай нея. Аз я прогоних от себе си, а може би и от работа.

Абсолютен глупак!!!